В съдебните процеси, водени и развиващи се по правилата на специалния ЗЗДН, ползващ се с приоритет пред общия ГПК17, тежестта на доказване следва да лежи върху ответната страна – така както изискват нормите на европейското и международно право, касаещи домашното насилие, което представлява форма на полово базирано насилие и дискриминация по отношение на жените и нарушава техните човешки права. Приемайки, че в ЗЗДН съществува неяснота по отношение разпределението на доказателствената тежест, което води до нестабилна и противоречива съдебна практика (в нарушение на чл. 13 от ЕКПЧ), следва да се има предвид чл. 5, ал. 4 от Конституцията, според който международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила, са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Тоест, съдът следва да приложи нормите на ЕКПЧ, КЕВФДОЖ, ПГПП и Директивите на Европейския съюз, и да приеме, че не страната-молител следва да докаже осъществяването на твърдяно домашно насилие, а страната-ответник следва да докаже, че не е извършила такова. В допълнение, следва да се отбележи, че нормите на чл. 13, ал. 3, вр. с ал. 2, т. 3 от ЗЗДН, макар и не пряко, но указват разпределението на доказателствената тежест, която лежи върху ответника от момента, в който страната, която твърди, че е жертва на домашно насилие представи декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, с която се приема, че се доказват факти, от които може да се направи извод, че е налице извършено домашно насилие. Ако ответната страна не докаже липсата на извършено домашно насилие – в хода на процеса - съдът е задължен да издаде заповед за защита в полза на страната-молител, дори ако тя е представила единствено декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН (чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН).